Романтични вопли
С устни милвах ти ръцете,
да ги сгрея с жаркия си дъх,
както с нежност цветовете
гали пролетния топъл лъх.
И премръзналите пръсти
все целувах до забрава аз,
тъй изящни и чевръсти,
вледенени бяха те от мраз.
И вълшебни, и мистични,
сенките потрепваха край нас,
думи сладки – романтични
ни нашепваха с нежен глас.
И през клоните луната
гледаше с разнежени очи,
кичеше ти тя косата
с букет от сребърни лъчи.
В моите прегръдки топли
сгушена нашепваше ми ти –
блянове, сърдечни вопли -
за безбрежно волните мечти.
Чувствах, че държах в ръцете
цялото богатство на света –
благославях боговете
с нежно звучни, медени слова.
И със огъня в сърцето,
де разискрен в тъмното горя,
озарявах ти лицето
с много обич, нежност – топлина…
От тогава много нощи
минаха неусетно на света.
Пейката и днеска още
помни, мила, нашите слова.
Де изписала ги с ножче,
скъпа, друга някоя ръка.
Идвам нявга тука нощем
да изплача своята тъга…
© Христо Оджаков All rights reserved.
