Ръжда
Ръжда
Погленах го тъжно - бе цял във ръжда!
А долу, под него - кафеникава вада,
проточила се, вероятно, след дъжда
и напоила мократа ливада.
Отдавна го бях забравил там, побит
в тревата като някой древен меч.
Сега коремът му лежи пробит
и от него се процежда мътен теч.
Това плашило някога направих
с тенекия от вносни маслини.
Издигнах го на пръчка и реших:
"Ще пази хорските градини!"
С времето и шапка му нахлупих
отгоре, и бръшляново листо.
Че и костюм успях, та му скалъпих
на дядо ми от старото палто.
Уви, изминало бе толкоз време,
извървял бях толкова пътеки.
Нали уж тъй било - растеме,
и пътя си поема, някак, всеки.
Е, да, ама загледа ли се някой
в пробитото ръждиво тенеке,
че да си каже: "Спри, почакай!
Забързал си се, ала накъде ?!"
Тъй, както моето старо плашило
бе паднало със времето в тревата,
цяло поколение се бе сменило,
а още не ми го побира главата!
Откъде толкова дупки в метала,
откъде толкова много ръжда?
Мисля си, сигурно го е разяла
до дъно в дните самотни скръбта.
И ми става мъчно пак, понеже
и по мене понякога тръгва ръжда.
Гледам в огледалото младежа,
хванал ръждивата тенекия с ръка -
тук събрана е толкоз история,
тука толкова спомени спят.
А ако за миг ръцете разтворя,
о, сигурен съм - те ще излетят!
Затова не ме питай отново защо
в джоба си нося парченце ръжда.
Себе си нося и ценно е то,
мой таен прозорец към вечността.
© Георги All rights reserved.
Поздрави!
