С дъх на спомени
 

... И виждам я, сякаш беше вчера,
една орлица в гнездото да седи.
Тя гордо пази, отвисоко гледа
как всичко около ѝ се мени...

Щастлива е, познала и радости, и болка, и тъга.
Но едно едничко нещо й напомня...
То шепне все по-силно. А мисълта
да види своите по-скоро ще я стопли...

"Литни нагоре! Познай небесни висини!
Не се страхувай! Там са и те  чакат!
Твоите си! Не чакай, а ги прегърни;
светло и добро е – не е страшен мрака!"

Отскубна се за дни тя от гнездото.
Орлицата пое да изтанцува сетния достоен танц,
вперила морен поглед към небето
с дъх, притаен, очакващ своя дом.