С дъх на вишни
Премълча за онази най-несбъдната болка.
Не намери във себе си друго за даване.
Полежа сам-сама. После плака. И толкова.
Махмурлукът горчи само след изтрезняване.
Преобърна света. Всички пътища свършиха.
Не във Рим, а на двора – под дивата вишна.
Тя преля своя гроб и накацаха стършели,
да отпият от виното с вкус на въздишка.
Ами той? – ще попитате. Той най-очаквано
нито чу, ни видя … във душата ѝ стръмното.
Само вятърът – нейният стар съзаклятник,
я помилва без звук с длани вишнево – тъмни.
Премълча... Преболя… И се сбъдна по-себе си.
Спря да търси в сумрака лъч измамна утеха.
Злите стършели спяха в сладка дрямка унесени.
Злата обич – изтля в свойто собствено ехо.
© Руска Назърова All rights reserved.
