С отворени очи
Седях сама на пейката във парка
и гледах със „отворени“ очи.
Животът – тази властна господарка,
минаваше край мен, от вси страни.
Смирено беловлас самотен старец
мъчително провлачваше крака,
навел глава незнайният страдалец
болезнено се тътреше едва.
Задавено остана в мен ридание.
Притихнала бях, крачките броях.
Усетих нечовешкото страдание.
Смълчана, примирено постоях.
На пейката до мен за миг приседна
отрудена, угрижена жена,
прегърна и с ръка погали бледна
дете незрящо, в бяла слепота.
Запазих някак самообладание.
Замислена прашинките броях.
Усетих нечовешкото страдание.
В очите женски болката видях.
Привлече ме проблясък на запалка.
Погледнах – мъж, подпрял глава с ръце.
Премина покрай него катафалка,
остави дири … от едно сърце.
Възпрях със мъка свойто отчаяние.
Душата ми отвътре закрещя.
Усетих нечовешкото страдание.
Отронена въздишка отлетя.
Замислих се отново за живота …
какъвто е – дарен ни е от Бог,
да срещнем смело своята Голгота,
да вдъхнем аромата му с любов.
Понякога предлага трудни глътки,
нерядко и горчив оставя вкус,
но пък поднесен с обич и прегръдки
той става сладко-шоколадов мус.
С отворени очи, и то широко,
макар, че не е лек като перце,
животът аз ще вдишвам пак дълбоко…
заслушана във своето сърце.
Веси_Еси (Еси)
© Еси All rights reserved.
