С пролетта се разминах
Този дъжд накипял все прелива
над зеленооки поляни и клони.
Плуват облаци и си отива
моята пролет над прецъфтяли люляци.
Колко я чаках, жадувах, сънувах...
бели мечти измечтах да я имам.
Беше ли тук... та аз не докоснах
с поглед дори, а толкова исках.
Привечер пламва на запад небето.
С залеза ален припомня ми нещо.
Кътам искрички от обич в сърцето,
и си поплаквам за вкъщи във тъмното.
Двора почистих. Посадих си цветенца,
сякаш стих писах поливан със сълзи.
Обградих с керемидки зелени листенца
и пътечка направих с трепетещи пръсти.
Тука по тъмно денят ми се съмва
в грижи над болната моя сестра.
Мама в килера все нещо тършува,
а вън все проплаква старата наша чешма.
Загрубяха ми дланите от плевене, копане,
даже косих със коса пощръклели тревите.
Тука на село все броя дните
и все забравям кой ден е сред грижите.
Само да спре този дъжд, ще си спомня
нещо забравено, нещо пропуснато...
че и животът е като спукана стомна...
С пролетта се разминах. Чакам го - лятото.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
