С вятър в спиците
И ти си тръгнал с този порив да ме плашиш?!
Забрави ли, че дишам в тебе, дързък Ветре?
Нали съм най-любимият от твойте кочияши,
поспри за малко – да излъжем днеска ред е.
Нали са мои братя белите ти вятърни коне
и в черен цвят се реят непокорните ни гриви.
Не ме издавай, кротко стой веднъж поне,
по-тихо, нека То помисли ни за милостиви.
Запей в короната, усмихвай го, флиртувай,
накарай го да те прегръща жадно с клони.
Бъди любящ и топъл, нежно го целувай,
листа в екстаз върховен нека да пророни.
Тогава ще пришпоря лудо тези, дивите!
Тогава ще пилеем и ще ни наричат урагани!
Онези, неговите плодове, напълно гнилите,
които цялата ме изпоцапаха в кървящи рани...
с подкови щедро ще щамповам за късмет!
А То в прахта ще падне, удряйки челό.
Конете, знам, не стъпвали върху човек,
но слепи са очите след гредата от дърво...
Ти, братко, запази вълшебната каляска,
обяздила конете бели, с вихър се прибирам.
Отвей ми от лицето победителската маска...
и укроти ме, Ветре, че зад нея аз умирам.
© Люсил All rights reserved.
