Сподавен лъч разцепи тишината!
Дали изгря от мрачната луна?
Заслепи със свойта чернота дори и мрака
и титлата на черен лорд окра.
Сподавено извика с всички сили,
но никой от тъмното не му се подчини.
Викаше и молеше се сякаш
да бъде цар над нещичко поне дори.
Застина в скръб и статуя остана -
надеждата му бе във вечността,
но тя не му съчувства, до него не застана
и най-злорадно се изсмя.
© Валентин Илиев All rights reserved.
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
