Само есен ми остана, мила
Не разчетох, че с любов дошла си,
не засякох плахите и́ знаци,
осенили твоя блян безбрежен.
Ех, прости ми моя безкопнежен
и облян в тего́би делник мрачен!
Не усетих те – в душата здрач е,
несънуван никога от хора.
А ти, с необятност на простора,
бе готова мен да ме обгърнеш.
Ще простиш ли тленната ми слабост,
всяка болка и живот в нерадост,
дето тебе сякаш хвърли в мрака?
Никой толкоз време друг не чака!
Днес си вече толкова далече
и щастлива си, а аз обречен
на безшумните си листопади…
Иде есен – в нейните ливади
аз се лутам сред листата сухи
и обвит в стенанията глухи,
сам поставил тежки барикади
се простих /нетърсил и пощада/
със Съдбата, Обичта и Бога –
бях кодиран в земната природа.
Затова се сливам със земята,
с топлината и́ … и с тишината,
и с безкрайната и́ милосърдност,
със пръстта, попила всяка мъдрост,
споделена в хиляди години,
през които съм готов да мина…
© Данаил Таков All rights reserved.
Поздрави!
