Самодивска жалба
Сово моя, мъдра сянка,
ти прелиташ в тъмни нощи,
над горички и полянки.
Кажи, търсят ли ме още,
моите сестри красиви?
Край огньове разжарени,
златокоси самодиви,
пеят ли, през плач за мене?
Колко време ли отмина,
сто живота на светулка.
Как край езерото мина,
момък и ме взе за булка.
Да му шетам в равни двори,
дребна челяд да милувам.
Нощем Месец ми говори,
змей, край портата целувам.
Денем съхна, като гранка,
камък да е - ще се пукне,
все към злачната полянка,
сърна жална - сърце хукне.
Тази нощ заспят ли всички,
ризата си среброткана,
ще намеря, нощна птичко,
в село няма да остана.
Самодива булка в бяло...
Деца дребни да люлее,
де се й чуло и видяло?
Сън, под шиник не вирее.
Друго либе да намери,
да му върти двор и къща.
Над децата да трепери,
в нощите да го прегръща...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
