Самота

Самота

Самота... пак тягосно мълчание
подтиска ме, усмивката от устните изсмуква,
не ми оставя даже и протяжното стенание,
което милост и внимание да предизвика...

Самота... на сърцето ударите заглушава,
затихва пулса, сякаш вече не живея -
не ще чуеш моя глас сред тази врява
дори и с твойто име на устата да изтлея...

Самота... отровила ме е отвътре -
оплела чувставата ми във коварните си мрежи,
но надеждата по вечно идващото утре,
изпълва ме с нестихващи копнежи...

Копнежи, че и самотата някога ще свърши,
че и след мрака идва светлина,
че ще се намери някой пак сълзите да избърше -
да бъде пристан за измъчената ми душа...