Може би не съм сама в самотата си, а това вече е

                                  нещо...

Защо си тъжна, малка облачке,

и твоят ли принц все не идва,

и ти ли губиш търпение вече,

и теб ли само вятърът милва?

       Защо си печална, малка облачке,

       и ти ли чакаш от години,

       и край теб ли магията обична

       всякога обиколи и отмине?

Защо си нажалена, малка облачке,

и ти ли прегръщаш нищото,

и на теб ли се радва само някое куче,

и твоите очи ли избеляха от взиране?

       Защо си скръбна, малка облачке,

       и ти ли просто съществуваш,

       и на теб ли така ти е мъчно,

       че с поглед открит денем сънуваш?

Защо си изстинала, малка облачке,

и твоя южняк ли го няма,

и ти ли звучиш като плачене,

и от теб ли мигът сякаш бяга?

       Защо си празна, малка облачке,

       и на теб ли не достига влага,

       и ти ли си сухото дърво от притчата,

       дето ще живее, но ласка му трябва?

Хайде да се усмихнем, малка облачке,

да преглътнем буцата в гърлото,

да потърсим вътре нещо мъничко

и обърнем гръб на самотното минало!

       Хайде да се спасим, малка облачке,

       да вървим да си търсим късмета,

       може би зад хълма е твоето облаче,

       а някъде там и човекът в доспехи!