Самота
Може би не съм сама в самотата си, а това вече е
нещо...
Защо си тъжна, малка облачке,
и твоят ли принц все не идва,
и ти ли губиш търпение вече,
и теб ли само вятърът милва?
Защо си печална, малка облачке,
и ти ли чакаш от години,
и край теб ли магията обична
всякога обиколи и отмине?
Защо си нажалена, малка облачке,
и ти ли прегръщаш нищото,
и на теб ли се радва само някое куче,
и твоите очи ли избеляха от взиране?
Защо си скръбна, малка облачке,
и ти ли просто съществуваш,
и на теб ли така ти е мъчно,
че с поглед открит денем сънуваш?
Защо си изстинала, малка облачке,
и твоя южняк ли го няма,
и ти ли звучиш като плачене,
и от теб ли мигът сякаш бяга?
Защо си празна, малка облачке,
и на теб ли не достига влага,
и ти ли си сухото дърво от притчата,
дето ще живее, но ласка му трябва?
Хайде да се усмихнем, малка облачке,
да преглътнем буцата в гърлото,
да потърсим вътре нещо мъничко
и обърнем гръб на самотното минало!
Хайде да се спасим, малка облачке,
да вървим да си търсим късмета,
може би зад хълма е твоето облаче,
а някъде там и човекът в доспехи!
© Славяна All rights reserved.
