Самота

Седи той там цял ден напълно сам на този стол в тъмнина непрогледна и на пръв поглед лицето безизразно, хиляди тайни на ден то изразява и със смелост в сърцето мечтае върохове непокорими да покорява.
И макар че изглежда той от никого нужда да няма, сърцето му някак тежи му като стомана. И с някакъв креслив, вътрешен вик, иска той някой да хареса неговия лик.
Но седи той на тоз стол, а дните текат си безчет и със времето той остарява, но както преди и сега и после сам си остава.