Чуваш ли как самотата говори?
Камбаните й зловещо вият във мрака.
Не чу ли как тежка врата се затвори
пред малко сираче, което за обич моли и чака?

Чуваш ли как пеят щурците,
с песни изплитат слънца, светове...
Но те не разбират, че нижат се дните,
като малки мъниста окичват твойто сърце.

Усещаш ли как студът нежно те гали
и унасяш се, заспиваш упоен,
дори тогава стискаш в прашни длани
мисли и чувства сковани.

Чуваш ли как тишината зове
и ти бясно се втурваш към нея с издрани нозе,
а душата ти бавно се рони...
За нея сърцето и сълза не ще да пророни...