Самотата...
* * *
Самотата ми е смесена с умората,
животът ми тежи като олово.
Заглеждам се в усмивките на хората
и търся те в лицата им отново.
Самотата е навред около мене,
тъй властна, като зъл велможа
върлува, бие ме със времето
и лепне по треперещата кожа.
Самотата, аз я срещнах много пъти,
познавам я, за мене тя е стръв,
тя всяка вечер погледа ми мъти,
живее в мен и в мойта кръв.
Самотата, който я познава,
той само знае как горчи,
как тихичко те носи към забравата
и в тишината покрай теб мълчи.
Самотата ли? Познавам я добре,
със мене се събужда и заспива,
тя кара любовта ми да умре,
но споменът за тебе я убива!
* * *
© Валентин Желязков All rights reserved.
