САМОТНА ДУША

Заглъхва любовта ми в самотата.
Отдавна е загубена страстта
към пола мъжки и играта,
загледани по пътя на смъртта.

Но скрити зрънцата понякога
избухват в мънички пожари,
таени в спомени за някого.
Частици от сърцето ми изгарят.

В този миг притихнала земята
се вглежда в разцъфтялото лице.
Коя ли обич в него е посята?
Чии са нежните обичани ръце?

Самотата тоз въпрос не си задава.
Трепти в очите диво премаляла,
очаква, нежно устните подава
за да потъне в нежност и забрава.

Допир прогаря дантелено тялото.
Думите безгласни са ехо на вик.
Отдаденост погълната изцяло
от един горещ, пронизващ миг.

И отново болката се връща
в безвремие, душата завладяло.
Дървото под снега се кърши,
но още, вижда се, не е умряло...

25 11 2015