Самотна по премълчаване
Разбули цялата енигма - еднозначно,
не видя стигмата в очите ми - прозрачна.
Не плача - не е вярвам в отчаянието,
да съм искрена - само това остана.
Не е химера твоят отказ, тъй очакван,
не съм сама - самотна съм по премълчаване.
С всеки залез умирам - безсмислено,
и раждам се с утрото - неистово.
И преди улиците бяха нещастни,
че никой с тях не споделя красивото,
а само ги мачкат и мачкат до свикване.
И преди стаята ми се сърдеше,
че е празна - от необичане.
Да, и преди виждах черно-бяло,
но ти открадна безсмъртното… в мислите.
© Лора All rights reserved.
