Самотник
Старата църква, измивана от дъждове,
бе добила цвета на старинна икона.
До нея стоеше прегърбен на две
самотник с ръце, като борови клони.
Смълчано облегна се той на стената,
вади от сълзи по лицето се стичат.
Косата блести с кестенява позлата,
очите му черни на въглен приличат.
Сякаш ореол бе шапка от вестник,
която небрежно на главата си сложи.
Изтичат часовете на сивия делник,
в очите студени на градски велможи.
Вярвам, ще надвие студената зима,
в гърдите ще стихнат бури и хали.
Щом светла надежда в душата си има,
и някой в сърцето му огън запали!
© Миночка Митева All rights reserved.
