Самотно в есента
Самотно в есента жълтее
дърво – раздало плодовете.
Пчели за него ще жалеят
до пролетта, до цветовете.
И мойта кожа се набръчква,
в забрава паметта линее,
ни детски погледи, ни мъжки
не се задържат върху мене.
Жълтеят есенни полета,
листа и кестени окапват,
само заключено сърцето
отмерва удари със брадва.
И никой го не вижда, чува –
живота цепи на парчета,
през пролетта се налудува,
във зимата – самотно крета.
Макар и толкова живяло,
товаря го със ред въпроси,
не иска то да отговаря,
ни милост иска да изпроси.
Измами често предусеща,
лъжи и завист отминава
и само с любовта се среща,
и само нея поздравява.
Сърцето есенно е златно –
раздавало се е докрая...
Като листата ще угасне
в земята, или пък в безкрая.
септември 2010 г.
© Мария Шандуркова All rights reserved.
