Няма да ме срещаш повече,
днес за последно си ме видяла,
споменът за мен някоя вечер
ще се изгуби като сянка бяла.
Оставя ме пролетта млада и зелена,
лятото горещо, зимата студена,
оставя ме цялата безкрайна вселена –
оставя ме паметта ми заблудена.
Напускат ме последните капки
в тяло без дъно, голо и бедно,
дойде ред да свалим шапки –
да си кажем сбогом за последно.
© Никица Христов All rights reserved.
Великолепно!
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
