Не видях очите ти

и вече знам,

че няма да ги видя.

Взривени са мостовете,

а мътната вода отми

и вяра, и надежда.

И няма никога да разбера

как ръцете ти докосват,

как целуваш,

светят ли звезди в очите ти,

потъмняват ли от гняв или тъга.

И кожата ти тръпне ли

под пръстите на влюбена жена.

Но разбрах, че много рани във душата ти

недолекувани кървят.

Много страх, погнуса и омраза

си натрупал към света.

Ранима е душата на човека.

И светлото, и силата

във всеки са различни.

Но тежка е съдбата оногова,

за когото любовта е болка.

Любовта е радост и усмивка на лицето.

Тя е оня миг, във който се оглеждаш

във възторга в нечии очи насреща.

Тя е порива неудържим

света в краката му да сложиш,

макар да знаеш, че не можеш.

И да боли от тази невъзможност.

Тя е в оня сдържан вик,

когато всеки миг във себе си крещиш:

"Ей, хора, чуйте: АЗ ОБИЧАМ!

Широко е палтото ми. Елате!

Аз мога всички ви да стопля."

Тя е силата, която кара

в локвите като дете да скачаш,

Без чадър да тичаш под дъжда,

на непознат да подариш цветя.

Защото ти обичаш!

Защото Нея на света я има!

Тогава с твоята закуска

ще нахраниш скитник

и ще бъдеш сит от неговата ситост.

Тя прави да се чувстваш принц,

но не защото спиш под балдахин,

във белокаменен дворец,

а защото твоето сърце дворец е,

и някой друг за тебе там живее.

И ставаш кукла, с ампутиран крайник,

когато другият край теб го няма!

Поривът е крехко цвете.

То живее в светлина и радост,

и само ако го поливаш

с топлина, и смях, и обич.

Той угасва в тъмнина.

Ти ръката ми не взе

и светлината ми отказа.

Сега ти казвам сбогом.

Остани със здраве.

Такава обич исках да ти дам.

Такава обич исках да получа.