Сбогом, самота
Достатъчно дълго
със теб сме си дружки.
Всеки път, щом е нужно,
протягаш ръка.
Като девица в бяла премяна
се усмихваш на мойта тъга.
Не ме укоряваш.
Само дето в твойта прегръдка
съм зъзнеща и много сама.
Като есенен лист,
останал едничък
на пречупена клонка
в мъглива гора.
По неволя със теб другарувам.
Всъщност даже не помня
кой със теб ме запозна.
Враг ли бе, или приятел?
А може би просто те срещнах,
а ти избра да бъдеш с мен, самота.
В монолози от утро до залез
се наситих пътя си с теб да вървя.
Вече всичко изказах.
Без сили останах.
Иди си.
Знам, без теб искам
своя път да продължа.
А когато слънце мъглата разпръсне,
ти просто ми помахай
за сбогом с ръка.
И усмивката ми нека те отпрати
някъде далеч във вечността.
© Таня Кирилова All rights reserved.
