Сбогуване
Сбогуване
Ти никога не ме напусна, град...
И аз не те напуснах като цвете,
което брани крехкия си цвят,
когато го настигнат ветровете.
И в дни на радост или пък в беда
(самият роб на чувствата си слепи)
съм крил сълзи, по-бистри от вода,
по уличките твои. Като в шепи.
Но стига вече... в делничния шум,
забързан след жена или идея,
животът, по-тръпчив и от куршум,
си тръгва... и навярно ще се влея...
в реката ти, отново придошла
с безсмъртието си да ме бележи.
А времето - изпратена стрела -
ще спре двуостър връх в рибарски мрежи.
За да остана вдъхновен и млад
на твоя бряг лъчист, защото всъщност,
ти никога не ме напусна, град...
И всъщност за сбогуване е късно!
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
