Сбогуване на зимата с полето
По клоните на старата черница
подскача черен като дявол гарван.
Сега ги няма прелетните птици,
принуден съм на него да се радвам.
Понякога замира неподвижен,
унило клюна под крилото скрива.
Дали не спи? Или си има грижи?
Но поза на мислител му отива...
Дали сънува пролетната лудост -
с напъпил цвят и насекоми дребни?...
Сега да се изхрани му е трудно,
но в дните сме на зимата последни.
С внезапен грак събужда се от унес
и разлюлява оголели клони.
Настръхнал и разрошен, дългоклюнест,
отлита пак - от нещо си подгонен.
И гракът му долита отдалече,
а вятърът до тука го донася.
Размърдват се по жицата врабчета,
притихват и отново се унасят...
Керван от облаци във тъмно сиво
от дни наред по небосвода плува...
Напуска зимата и си отива,
с прощален дъжд с полето се сбогува...
© Роберт All rights reserved.
