Сбогуване с ненужните тъги
Това си беше моето дърво.
То помнеше най-тъжните ми думи.
Бе старо, търпеливо и добро.
А Времето стоеше помежду ни...
Не помня всички нишки от кълбото,
оплело мойта кръв и моят път.
Навярно бяха скъсани, защото
тук-там ме спираха на кръстопът...
Тогава стигах моето дърво.
Говорех му... На глас. Да се уплаша
от думите, които само то
умее да изтръгне от душата.
Но днес разбрах - дървото не е мое!
То беше като моя Бог - на всички.
Оставих нему друг да му говори,
да сложи нова къщичка за птички.
Последните ми думи бяха ясни.
Най-сетне аз намерих своя корен.
Кълбото се търкулна... и пораснах.
И нямаше тъга, а само спомен.
© Павлина Соколова All rights reserved.
