Сбогуване със страха
Сбогуване със страха
Днес чух аз глас: „О, моля те, пусни ме!”
Не виждах никого у нас,
а този глас ме викаше по име
във онзи пуст, безпътен час.
„Какво си ти?” - попитах боязливо –
„Защо ми шепнеш тихо във нощта?”
Сърцето ми така се беше свило,
че щях за малко да се разрева.
„Ти не позна ли своя страх, момиче?
Държиш ме буден ден след ден.
Със съня си ти сега прости се
и идвай да празнуваш с тях и мен.”
Огледах се, не исках да повярвам –
безбройни сенки, уродливи...
Ах, можех ли да се надявам,
че те поне са мълчаливи?
Гласът запя протяжна песен
за миналото – когато бил роден.
Как животът му бил по-лесен,
преди да стане част от мен.
А сенките – присъствие зловещо,
на колене полюшваха се там.
Дали се молеха горещо?
Защо ли беше този срам?
...
Тогава лъч прониза тъмнината.
Усмихнах се, не знаейки защо,
но в миг повярвах – светлината
ще води нещо по-добро.
Страхът и сенките поизбледняха.
Сбогувах се аз тихичко със тях,
а този светъл лъч – в душата
със обич нежна приласках.
08/09/09
© Весислава Савова All rights reserved.
Поздрав!
