СБОГУВАНЕ СЪС ЗИМНАТА ТЪГА
Остават шепотите в мрака – да ми напомнят за дъжда,
след който дълго те очаквах и нишки от тъга предях.
Копнеех да съм лист от явор, покрит с червено кадифе
и да се стелне листопадът – с уханието на кафе,
да бъда мравчица, понесла добрите слънчеви лъчи –
да скъта златната им плесен – на тъмно. И да не личи.
Да бликне в кротнало поточе умората от тежък ден –
чезнат ли сред многоточия ятата щъркели над мен.
Да шия риза за реката от пищна есенна тафта –
с нагръдник жълъдов – и вятър да дипли сухата трева.
Аз в скута си отглеждам зима – която, знам, че предстои. ...