Не, че пътеката дълга ми беше,
не, че претъпках я - влачех крака...
не, че утехата скрита сред мерзост,
чакана, чакаме там у дома.
Не, че каишът пристяга ме здраво,
бий ме съчмата дори и в съня,
бой до откат, и денят ми откача,
аз се закачам за нощния влак.
Не, ама да, че призлява ми вече,
искам луната, дъжда и лъча,
искам кокичета, бряг и надежда,
искам да пея под нечия дъга. ...