Седиш на прага, мамо...
Седиш на прага, мамо. Все сама.
И залезът с косите ти играе.
Преди да ме дочакаш у дома –
ще се отправиш някой ден към рая...
Сега мълчите... Ти, и вечерта.
А, може би – със вятъра говориш?
Пристъпва листопадно есента
и топла тишина пълзи по двора.
Прости, че все не ми остава ден
до теб на свечеряване да седна...
Докато си облечена във тлен –
ръцете ти еднички да погледам.
Прости и на света обезумял,
че все за обич време не остава.
Във погледа с най-кротката печал –
ти шепа зрели вишни ми подаваш...
Изпращаш ме до пътната врата,
и залезът в косите ти играе...
В такава вечер, с птичите ята –
олекнала – ще полетиш към рая...
Тогава, зная... ще намеря ден
ръцете ти еднички да оплача...
И дълго, страшно... ще отеква в мен
мълчанието ти, попило в здрача.
© Гълъбина Митева All rights reserved.
