Сега стани! Че нося небеса...
Потъ̀рси ме, намèри ме. Къде?
А уж добре за вечност бях се скрила
и нямах, и какво да окраде,
бях само обич, тишина... и сила.
Разковникът е в думичката "бях"
и може би в това, че нямам страх.
Погледна ме безмълвно и дете
почувствах се. От семенце по-дребна.
Посееш бурен, троскот и расте –
ми каза, в него змии само дебнат.
Ти скри се в облак, аз изпратих дъжд,
тъгата се изплаква по веднъж.
Сега стани! Че нося небеса,
по-сини са отколкото изглежда,
за тебе още вярвам, че не са
високо. Ненапразно съм надежда.
Светът е по презумпция суров,
ти вяра сей и пожъни любов.
https://youtu.be/CECb0K5TgFY?si=0nNbva5pd9V15wwc
© Надежда Ангелова All rights reserved.
