Селянин
Селянин
Проспивах раждането на Деня,
над най-кошмарни пропасти надвесен.
И смлян от мелницата на града,
аз мънках своята еснафска песен...
За Изгреви и Залези мечтах,
които този град от мен открадна,
за угари и ширини копнях,
мечтах за сянка през жетварско пладне.
О, петимен съм за момински смях,
с дъха на пролетни цветя и жито.
За спомените, за младежки грях,
архивите далечни пак разгръщам!
Зорница в този град аз не видях!
И пурпурните залези ми взеха!
Но си останах аз какъвто бях...
Това е мойта мъничка утеха.
Живота си във душен град живях
и градските вихрушки ме поеха...
Макар и в град, аз селянин си бях,
от мене селското, не взеха.
© Христо Славов All rights reserved.
