Привечер, дъждът вали, порой
болите нещо, гневно стискаш зъби
а аз мълча , от обвинения безброй
неможе да почине съвестта ми.
Студено е, самотен си, тъга
прелива и пълни твойте очи
тъй дълго живях в самота
ноща ни преплита двете съдби.
Светкавици, безброй звезди, небе
сърцето във поредният си шок
и сякаш не кръв в жилите тече,
а безпощаден и убийствен ток.
Там навън в безкраен кръговрат
хората забързано и отегчено крачат
чувствата ти в поредният си ад
най-нахално почват да откачат.
Гадно време нямаш настроение
аз съм тиха и досадно стара
теб те души моето безверие
мен ме дразниш и ридая... и ридая...