Сезони
Душата ми е скитница,
отлетяла като пъстроцветен вятър.
В миналото била е огън,
сега-осиротяло цвете.
В духа бушуват огнени стихии.
На храм направих стаята една,
пред иконата на Богородица,
се молех, да
намеря обичта и пак, и пак.
Лятото отлетя набързо,
есента се скри като покривало,
снегът дойде като белило.
Озъртам се да потърся пристан.
О, дързост моя! Не се срамувам от нещастната любов,
от обелките на чувствата изстинали.
Крача по леда, той е мойто огледало,
на несбъднати мечти.
Приковах очите в облаците слепи,
надеждата е като идващата пролет.
И с дланите чертая празник мил,
от първия ден на Новата година.
Ще дойде ден, когато ще се смея,
Ще бъда лека като пеперуда,
Ще мога да прегърна свободата
на вярата, окрилена като песен.
И той ще ме погали по косата….
Ще свали с ръце, отрудени неволята жестока,
Ще бягаме, първично-нови,
Ще пеем химн на новото начало.
Красотата е пързалка от топли думи,
люлеем се до стряхата,
тъй близко сме, едни до други!
И няма от негативните илюзии,
да има студ и хлад през дните сиви.
Дочакахме и пролетта,
когато щъркелите се прибраха,
когато с ритъм нов, един,
пътуваме по държави ,из континенти,
с ръце, обхванати от обич, в хватка гороломна.
Привет, любов! Здравей лято!
Домът е топлина от онагледена стряха.
Там, на ъгъла седи дете.
Люлее се в люлка от мечти.
Топлината е звездно огледало.
Отдавна лятото премина.
Детето стана ученик.
Живеем по-ведри от рисунка,
от въглените топлим любовта.
Просторът е неспокойно ято.
Но тъгата е лястовица,
отлетяла към есента.
За да може кръговратът да танцува,
любимата ми песен.
За теб!
© Ана Янкова All rights reserved.
