Шепа съществуване
Разбрах.
Не се побирам
в модулиран корен на квадрати.
Във плитко от мечти
най-често давя се.
(от малкото им общо кратно)
Не, не искам,
най-вече зимата така
да си отива на ръцете ни.
Да бъдем глухо отражение
във близкото (не)случване.
И някой ден ще се науча
след ъгъла, пред вкъщи
да не трия,
с вятъра,
Усмивката
от (липсата на) чувства.
Изтрезнявам в сивото небе
и зная колко мрази да е голо,
и черното дете,
което пуши, проси, носи...
А инвалидите,
накацали и много тихи
по пролетно измитите тераси
все гледат отстрани
децата си
как ритат топка -
и той
е татко като другите,
и той, синът му, като другите е...
Но често пита -
„Защо ме гледат толкова различно?!"
Прегризах и въжетата,
които стягат вдишването сутрин.
И не, не искам да разбирам
от споделеност,
която раздробява на посоки
попътността към някой.
Не искам и следи
да прося,
за да науча как се става,
без да ми горчи
и без да си повтарям -
утре, няма.
Мразя я хралупата
в очите ни.
Мразя.
Да плюем в жадното
и дъвчем гладния.
Докога -
със себе си
по-чужди ще заспиваме?!
Къде се чупят погледи?!
Къде е кошът?!
Къде е премълчаното
ми Вчера?!
Не се е скъсало
достатъчно от Утре,
себе си, отвътре,
да навия
в кълбо невежество,
било и то - блажено.
Не, не искам шепа съществуване
и просто мускул вляво.
Не искам погледа на татко
във моите зеници след време
да възкръсне, както в мама.
© Киара All rights reserved.
