Шепот
Прелива в черно-сиви краски
изгасващият тъжен ден...
И ставам лекичко подвластен
на онзи пазен пласт от мен...
Той кара ме да начертая
един нюанс на своя свят,
за който никой не мечтае...
бил той пораснал или млад...
Да, вятърът е още топъл,
дъждът е лек и не гърми,
но тази болка на сърцето
не иска лесно да заспи.
Оплетена в безбройни чувства,
откъсната от любовта,
нашепва тихо всяка вечер:
"Не искам пак да си мълча!"...
А този шепот не е лесен...
Пълзи по мен и търси път,
напредва бавно към сърцето,
където да забие зъб...
И белезите стават много,
а как се свиква с тях - не знам!
Поемам дъх за нещо ново,
а шепотът заглъхва сам...
© Йордан Ботев All rights reserved.
