Последен зимен дъжд
отронва късчетата кал.
Нашир, надлъж
тече потокът подивял.
Разумната вечерна
суматоха
с водата стъпва
все на пръсти.
От кал създаден,
в кал човекът
събира се
в неведомо
присъствие.
Една илюзия
от страхове
все иска възвисена
да се пръсне
в тъга по
нощното небе...
На струи сипе се
дъждът
над спомените,
над копнежите.
Заспива в шепота
светът.
Шепнат...
Оцелелите!
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
дъждът
над спомените,
над копнежите...
това много, много ми хареса...и някак си ми стана тъжно...
хубав стих, мила Светлана...с обич.