Ще бъде приказна нощ!

Щом падне отново Тъмата, 

и Луната, влюбена в нея,

с най-силния си чар се покаже.

Щом изгрее и кралицата на нощта -

Звездата, а след нея малките ù, с закачка.

Небето от усмивки пак ще сияе,

а Вечерта, приказно красива,

ще приюти отново под завивките си

болна птица. А аз тогава ще творя -

пристан тих в води омайни

и ще се чува само това -

как под него играе вълна след вълна.

Ще те зова! Самодива нежна 

на ухо ще ти шепти: "Ела"

И вселената ще се огледа,

любовта надушила, с слух ще следва.

Как кротко в теб съм сгушена и стон,

почти отронен, тя ще чуе,

сълзици по рамото ти ще блестят,

че години чакал е мигът.

Тогава засрамена, Луната гръб ще ни обърне

и с облаче всяка звезда ще обгърне.

Любовта ще ни изгаря, но какво от това,

нали ще е щастие. Не,

не ми казвай, че не може да стане така.

Та нали ти ме върна!?

Сега съм будна жена и не искам от теб тъга.

Ще ме прекърши сам дъжда.