Ще дочакам
Когато се съмнат сини полетата,
ще дочакам късния изгрев,
оболял до основната гънка на утрото,
до първичния залезен порив -
реактивно самотен,
изгонен от хората
с жалби за искане...
Ще изчакам
небето да млъкне.
Да удави луната пищяща,
да обуе златни пантофки
на остъклените руси русалки.
Ще изчакам всички месеци нужни,
да докосна обрата по вените,
да погаля пчелите по кошера
и чистата кал по земята.
Ще дочакам да чуя
разноликия тембър на вятъра.
Запустелите късчета нежност
в пролуките скални
се реят...
Как пеят
в недрата си сухи
тайни вопли човешки.
И мъки...
© Геновева Христова All rights reserved.
