Ще се науча да се боря...
Прокудена от собствените си мечти
в малък сак събрах живота си.
Не знаех точно колко ги боли,
и мислех, че ме гонят с охота.
Безсилие показвах все,
финализирайки контракти.
Яростно извиваха ръце,
не можеха да дишат с тежки факти.
Събуждах се и лягах с отчаяние.
Те плачеха, ревниво изолирани.
Молеха се аз да нямам колебания
и утре пак да съм гримирана.
Но в слабост утрото измих,
очи отворих жално примирена.
Загубата легна на тепих,
където битките са на колене.
Прокудиха ме. Друга заслужават.
Излизам без вратата да затворя.
Мечтите могат ли да ни прощават?
... Ако се науча да се боря?
© Ниела Вон All rights reserved.
