Ще смогна ли докрай да те позная
Дано орисницата зла да замълчи
пред шанс, дарен ми от съдбата най-накрая!
Вкусил ласкавата благодат на две очи,
в недрата им бездънни се разтварям.
Нима мечтаната Единствена, си ти?!
Ще мога ли докрай да те позная?
В живота ми – дал бог добри жени,
но бивал честичко в началото нехаен,
тръгвах с мижавите няколко трохи.
Не станах камък. Не завъдих мъх;
Заскитах се, та се не спрях!...
По пътя стръмен към самотен връх,
надмогвайки подножия омраза, страх -
горях без гняв, без неприязън
прилепчивите черти на грозен свят
(преди лицето ми с клеймо да е белязал),
бидейки по-сам, все по-далечен...
Но ти ме забеляза, върна, и обрече
да спра смирено сред извечните поля.
Сега съм тук, до теб. Защото го поиска?
Или копнежът ми неистов надделя?
Протегнал длан към твоето огнище,
не искам вече да се връщам при студа;
Самотно горе е... навсъде пепелища.
Закалка, силата ми, свобода...?
Вземи ги – твои са, те още чинят нещо.
Прелей ми само таз сълза вълшебна,
макар и с жал в ресниците проблеснала!
Уморих се, Мила, да съм силен непотребно;
покой жадува мисълта ми трескава.
Приласкай ме... погали! – Дано омекна,
полюшван от вълните на гръдта ти,
с коси усетил милата прилежност
в танца тих на тъничките пръсти,
сплитащ кичурчета кротка нежност.
Завий ме с майчината прошка към дете
(жената може и със старец да го стори)
и нека чуя, как смълчаното сърце,
в пуха ù сгушено – бърбори ли, бърбори...
Смекчи и устните! – Те първи ще пристъпят,
преди със силата си пак да те обгърна,
прошепвайки: „Бъди и в Утрето,
защото, знаеш ли, днес в него се завърнах!”
Ще смогна ли докрай да те позная?
Навярно не – кой би могъл да прекоси безкрая,
против течащите стремглаво дни!
Повярвай само, че безкрайно го желая
и ще опитам... Мъничко, и Ти ми помогни!
12.09.2014
© Людмил Нешев All rights reserved.
