Ще те помоля
Meжду дърветата е странно тихо,
само буболечки бавно чоплят им корите,
доскоро сигурно беснял е вихър
и ухае на опустошение, на гибел.
Снощи те сънувах, беше зъболекар
и болеше ме главата от бръмчене,
после те видях на сцена, дадоха ти Оскар,
за филма "Хуманността", която мразиш.
Свалих ти очилата, за да ме погледнеш,
не съм висока, нито нося рокля,
бира ти налях, за да се поглезиш
и обещах, че няма да говорим за пороци.
Целуна ме, целунах те, после бях във влака,
подари ми обеци, вместо пръстен,
токът ми ужасно нервно трака,
не искам кич, а да бъда нечия, може твоя.
Изчетох всички книги, започващи с "Как да...",
но не намерих своята рецепта,
всъщност винаги живях в неправда,
когато на дъното не мед, а мен да търсиш исках.
Не бях ли достатъчно за тебе сладка,
когато въздухът по кожата горчеше,
върви си, не е за мене тази пратка,
аз поръчах вечност, не компания на тишината.
© Стеляна All rights reserved.
