Кога ли ще намери брод душата,

кога ли до убежище ще стигне?

Една любов, гореща, нейде чака,

готова в мощна буря да изригне.

А колко знаци още ще ми трябват,

нима съм сляп, изкормен и безчувствен?

Избрах като страхливец самотата –

наивник, неразбиращ от изкуство.

Не ми ли стигна взора в небесата,

морето очертало хоризонта?

И нощите пропити с тишината,

и дните натоварени с виновност?

Не, … търся извинения за всичко

и искам да си вярвам в правотата.

Но, всъщност съм изгубено мънисто,

внушило си, че цяло е в позлата.

Сега съм още тука – на земята

и още дишам въздуха кристален.

Отпивам от мечтите, а цената

ще я платя … във своя час прощален!