Що ли беше красотата,
ярко-пъстрият й цвят?
Мека ли е топлината,
още ли лъчи пламтят?

Що ли беше миризмата?
Онзи сладък аромат?
Чезнат бавно сетивата
на ветреещ апарат.

Бегъл спомен за невинност
някъде в ума витае.
Там цареше безобидност,
днес обаче ей така е:

Влачат се из път червата,
път, осеян с черен прах,
все в колона са стадата
водени към своя крах.

Дяволът зад теб наднича,
лаят кучетата бесни.
Как човек да не нарича
тези мигове чудесни?

Как с усмивката лъжлива
достът гледа те в очите?
Ножа във гърба забива,
рани отброяват дните.

Кой е истински? Реален?
Пробвай се да предположиш.
Ставаш някак си потаен
маска като си наложиш.

Криеш се в мечти, но стига!
Идва действителността.
Тя до всекиго достига
и обрича ориста.

Както ти, така и аз съм
роб на сивата реалност,
хранен щедро с неприязън
и лишен от каузалност.

Що ли беше добротата?
Кой ли беше верен брат?
Пада бавно тъмнината,
бавно гасне този свят.