Щом почука на прага ни края
Ние с теб сме човешки същества
с пороци и грешки тъй зрими,
но хванем ли се двама ръка в рака
всичко друго става невидимо.
И няма начин да се променим
животът ни дебне припряно,
когато се радваме, когато скърбим,
спасение търсим в топлото рамо…
Като в глинени гаванки ръцете ни
събират живителен прашен,
балсамираме с него сърцето си
да издържи пред бури, снежец...
Щом почука на прага ни края
и вятър злокобно отвее завесите,
загледана в очите ти ще зная,
с теб изпяхме най-нежната песен!
© Миночка Митева All rights reserved.
