Щрих върху платно, затиснато от порцеланова чаша
Бе сам прекрасният Адам.
Залязваше копнежът на Луната
да скита вечно с него. Там,
където близостта е в сетивата.
Загледан в забраненото от Бог,
потъркваше Адам разсеяното си ребро,
докато умуваше: “за бога, как
понася битието си това стебло?”.
Едва тогава Ева се роди,
за радост, най-голяма, на змията.
Бе време някого да изкуши.
Да опознае любовта ѝ към земята.
Пълзеше. Към създаденото за добро.
И въздухът от ужаса крещеше.
Обсипаното с плод дърво
съвсем спокойно си растеше.
* подарено
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
