Щурците сякаш знаят... за съдбата ни
Ракията... три глътки за прощаване.
Добавен фас от няколко минути.
Вечерята - съвсем по нашенски -
невероятен боб и няколко салати.
Щурците пеят и не искат да ме слушат.
Една Луна си свети там нанякъде.
Асфалтът ми се хвали пак със дупките,
а лятото предсмъртно не мирясва.
Душата ми отхвърли пак декорите,
издигнати от днешния остатък.
Не мога да говоря за Живота,
при светлина - изкуствена, угасваща.
А искам да привържа нишка сребърна,
от теб към мен - и с радостни сълзи... да плача.
Една любов - изпусната от времето,
и границите на закона да прекрача...
© Георги Колев All rights reserved.
