Синият славей
Под старата череша лежеше
демон черен и кълнеше.
Подпрял глава на сухия ствол,
поглед забол в синия славей,
чуруликащ на един нисък клон...
И сякаш със сладко-горчивия привкус на бонбон с ром,
той размишляваше над нейната скорошна смърт.
Погубил я бил от любов... омраза...
гневен, че и тя го обичаше...
(омърсена от собствената си тленност)
нараняваше...
И въпреки това не заслужаваше смъртта,
която тъй грозно прокълна човека
да тъне като черен демон в самота,
задето от мъка и глупост уби (нея) човечността...
Всичко бе една сива простота в прозрачната сълза на мисълта.
И само нежните тонове на славейовата песен
можеха да проникнат през сивите слоеве на самотата
и да пречистят прохода тесен от смъртните грехове на душата.
Да спасението бе в синия славей...
