В стаята съм сам, на нашето легло.
Лежа и гледам тавана, звездите.
Не мога да избягам от това тегло,
притиснат здраво от мечтите.
През прозореца поглеждам.
Само бледи сенки се влачат.
Искам ръка навън да подам.
Да погаля онези, които плачат.
Ала къде е моят прозорец?
Виждам само сивата стена.
Заобикаля моята самотна стая.
И ме отделя от топлия свят.
Защо добавяш тухли?
Не е ли достатъчно?
Вече не виждам отвън.
Остави ми поне прозорче.
© Бобо All rights reserved.
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
