Сказание за чистата сълза Песен І
Призрачни думи
в призрачни строфи
призрачно светят
в призрачен мрак.
Сребърно бели,
сребърно черни,
сребърно дебнат
Древния враг.
Тихо треперят.
Тихо се леят.
Тихо забулват
тихия свят.
Здрач подир здрача
спират палача.
В призрачни мрежи
Вечните спят.
ПЕСЕН І - НАБЛЮДАТЕЛИТЕ
- Колко е тихо - прошепна Зафира.
Тихо е, да - отговори Таян -
Още е пладне, а всичко замира.
Знаците виж - предстои ураган.
Птиците ниско кръжат над полята.
Хапят без милост свирепи мухи.
Бавно и тежко поляга тревата.
Крият се в дупките зайци и змии.
Вълци и псета откъслечно вият,
рязко замлъкват и пак - тишина.
Даже щурците цигулки прибират.
Жаби се гмуркат в зелени блата.
- Облаци няма - отвърна Зафира -
слънцето ярко в небето гори.
Виж маранята. И вятърът стихна,
сякаш за миг е притворил очи.
Често страхът се промъква неканен,
щом за минута усетим покой.
Нека не бързаме, още е рано
да се надува тръбата за бой.
- Всъщност е късно, нима не разбираш,
скрила главата си в пясъка сух,
тук има нещо нередно, Зафира.
Нека погледнем в кристалния куб.
Знаеш, че сам да отида, не мога.
Нужни са двама - от век е така.
Време е, скъпа - погледна я строго,
после добави с нескрита тъга:
- Знам колко много обичаш, Любима,
тези минути от летния ден,
но не забравяй, че твоето име
теб задължава, а моето - мен.
- Щом си уверен, ще тръгнем веднага -
с нежна усмивка отвърна му тя.
- Хайде, юначе, че път ни очаква -
рече и скокна за миг на крака.
Без да се бави, Таян я последва
към храсталаците вдясно от тях.
В погледа черен проблесна надежда,
вяра смени избуялия страх.
До разцъфтелите глог и къпина,
в тучната, крехка, зелена трева,
кротко растеше една дива слива,
а на стеблото й - две стремена.
Леко привързана бяла кобила
кротко откъсваше сочни стебла.
Черен жребец със разрошена грива
нервно пръхтеше, усетил беда.
Двамата млади до тях приближиха,
бързо развързаха свойте коне
и на земята багажа свалиха.
Кон със дисаги не бяга добре.
- Кончета какини, кончета златни,
тичайте бързо към Белия град.
Трябва да стигнете там преди залез -
в двора просторен на моя баща...
Ние с Таян сме във друга посока.
Чакат ни важни и спешни дела,
но ще се върнем, приятели, скоро -
заедно с вас да посрещнем нощта.
Тъй им нареждаше кака Зафира.
Батко Таян им подаваше зоб.
Щом ги нахрани, с ръка ги спотири.
Те се понесоха в бесен галоп.
Като вихрушка препуснаха - диви
и се изгубиха в равната шир.
Знаеха колко е важно да стигнат
точно навреме при своя пастир.
Щом ги изпратиха с поглед последен,
бавно преплетоха силни ръце,
тихо отправиха зов към небето
мъжки гърди и девиче сърце.
Устните с трепет напевно шептяха
Вечните древни заветни слова.
С воля и жар гласовете си сляха.
Техните думи звучаха така:
„Драконе черен, Драконе верен,
бързо буди се от дългия сън.
В миг долети през гори и морета.
Драконе, чисти сърца те зоват."
Гръм се разнесе от север със екот.
Ярко сияние блесна от юг.
Дорде примигне окото и ето -
Черният дракон вече е тук.
Смело Зафира с Таян поздравиха
дракона с древния сложен поклон.
После на мощния гръб се качиха
и полетяха сред син небосклон.
Точно тогава отвъд хоризонта,
дето не стига човешкия взор,
бавно се скупчваха облаци грозни
с гневно боботене, в мощен циклон.
© Яким Дянков All rights reserved.
