Скот
Скот
Прохладно е, красиво утрото невинно,
нежен повей, песента на славей носи,
поглеждам сънено във хоризонта,
зората ражда своя ден красив.
Оттук-оттам стъпки чуват се, безлични,
забързани във времето, да не излети,
немили и недраги, бързащи осанки,
за своя дял в живота - къшей хляб.
Грижовни майки крачат със деца,
оставят те отрочета в нехайните ръце,
а малките виновни ли са за това,
че утрото откраднато е - навъсено лице.
Бесен шум, песента на славея заглъхва,
изгарящите сажди вдишваш за апетит,
а стреса със усмивката лукава,
поздравява те: „Да е деня ти най-красив".
А хората замислят ли се за това,
че роби са на себе си и своята съдба,
да бъдат те щастливи искат във деня,
да молят се на шефа си за краешник благодат.
Защо сме тъй отрано оглупели?
Защо сме толкова безумни - полудели?
Да блъскаш собствената си глава,
за свое „щастие", за своя "свобода".
Не питат те кога, защо и как,
не искат и да знаят за твоя личен свят,
ти просто си робот, желязо, пух и прах,
неистово желание да биеш се за тях.
А ти със своя малък и безцветен свят,
оставаш там, далече някъде отзад,
в сумрак превърнало се утрото невинно,
денят отминал, минало безлично.
Кога последно ти целуна своето дете?
Кога прочете приказка омайна?
Кога изпя приспивна детска песен
и пови го нежно във завивка бяла.
Кога с любимата се любихте на залез?
Кога почувства пулса биещ - страст?
Кога прегърна и погали й косите,
прошепвайки: „Прости, обичам те, прекрасна!"
Оставени на заден план са твоите мечти,
затрити чувства от сиво ежедневие,
това ли е най-важното, да бъдеш най-щастлив?
Това ли е за тебе рицарска победа?
Не чувстваш ли, че ти си някакъв палячо?
Критик, поет и кукла на конци,
захлупен в работа, във нерви и интриги,
използван, сдъвкан и изплют от всеки.
Така ще бъде, знай, защото ти си го избра,
нареждаш рими празни, философски,
а деня ти тежък, плещите го носят
и някога ще помниш ли, че ти живя?
Мартин
10.08.2007
© Мартин Аргиров All rights reserved.
